Actions

Work Header

Златната Ябълка

Work Text:

Златната ябълка

Катерино, гиди малка мома!
Запрусала мома Катирина,
запрусала като еребица,
загукала като гулабица,
разрушила тая руса коса
по нейната таа рамна става;
испущила тие бели гащи,
по нейните тие бели пети.
Догледа я едно лудо-младо,
да и веле, веле и говоре:
- Мори момо, момо Катерино,
ним ме чини, момо Катерино,
да залудам, момо, да полудам,
да продадам, момо, да издада
'се що имам, момо, и що немам,
току тебе, момо, да те земам.
Тогай веле мома Катерина:
- Не продавай, лудо, не издавай
майчиниа, лудо, татковнина,
ако сум ти от бога писана,
сама, лудо, дома ке ти дойдам.

                                                народна песен, Охридско

 

 

"...Гърдите ти на Афродита са олтар:

две гълъбици... Кръвоцветните корали

на техните глави - еднн достоен дар

за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува

една вълшебна роза: май е, - тя цъфти -

и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува,

комуто я в забрава днес отдаваш ти!"

                                                     Пейо Яворов, "Сафо"


 

Отмина поредната люта зима и слънцето отново се усмихна на преспанци. Животът в града кипеше, работа имаше за всеки. Хората весело пъплеха по улиците като току спираха да поздравят някой свой съсед, тръгнал я да налее вода от чешмата, я да изпълни някоя друга задача. Техните приказки и смях, закачливите им подмятания и подвиквания вдигаха глъчка до небето, което се ширеше над тях безкрайно и синьо. Под него извън очертанията на Преспа се простираха златни поля, докъдето поглед стига, и се радваха на топлия ден.

На слънчевите ласки се наслаждаваха и Катерина Глаушева и нейните верни дружки. Божана Бенкова, Ния Аврамова, Стойна Нунева и Стоян Глаушевата щерка лежаха под сянката на една овошка в поляната отсами къщата на Нуневи. Изморени от жегата, девойките отдавна се бяха отказали от работата си и бяха потънали в замислено мълчание, кълбата прежда и куките лежаха захвърлени до тях. Тишината нарушаваха само далечното ромолене на вадата и шепотът на листата на дърветата, който блаженият вятър донасяше тям. С него шарената сянка на короната на тяхната овошка се местеше по лицето на Ния и Катерина гледаше в захлас как то се променяше спрямо светлината, в захлас попиваше историите, които то така разказваше.

Ния усети, че бе станала обект на такова интензивно съзерцание, и понечи да отправи към Катето сърдит поглед, с който да я смъмри сякаш за опита ѝ да проникне в душата ѝ. В момента, в който очите им се срещнаха, обаче, любопитната искрица в тези на Катето и топлата ѝ усмивка секнаха мръщенето на Ния. Тя почувсвтува в гръдта си едно пламъче, което често я жегваше, когато Катерина беше наоколо, и което сега заплашваше да стопи внимателно градената фасада на Ния. За да не му се поддаде тя прилепи плътните си устни плътно една о друга – усмихна се и не каза нищо; за да не му се поддаде тя стисна здраво дланите си в юмруци- скри ги в пазвата си и не ги протегна към другата девойка. Катето остана загледна в лицето на другарката си още известно време, сетне извърна глава към суматохата, която внезапно наруши царящото измежду момичетата спокойствие.

Засмени тичаха към тях Стойнината най-малка сестра Вера и съседското девойче, Пенка Янкулова.

- Полека, бре, ще вземете да си счупите главите и ще берем после ние душа! – провикна се закачливо Стойна.
- Какво си се развикала па ти – скастри я дяволито Катерина – барем не си била и ти млада и скоклива някогаж, отдавна, много отдавна...
- Ще си мълчиш ти, Кате! Аз ти казвам, от назе ти най-веке ще си останеш стара мома!

Божана намери това за много смешно и звънливият ѝ смях се разнесе из поляната. Стойна се ухили на собствената си шега и пропусна да срещне изпепеляващия поглед на Ния. Катето обаче го видя и се зарадва неистово, че Ния бе готова да срази с мълния обидниците ѝ.

Двете новодошли се настаниха удобно на меката трева под овошката и огледаха другите със загадъчни усмивки, сякаш знаеха нещо повече от тях.

- Е – рече Стойна нетърпеливо – какво е станало? Коя бабичка е пукясала, коя кокошка е снесла златно яйце, чий фес е бил накривен днес на чаршията? Кажете ни веке, немаме цял ден! (имаха)

 Двете се спогледаха и Вера кимна на Пенка, предоставяйки неи честта.

- Нема да повервате, скъпи мои – поде Пенка с видимо задоволство – кой посегна към китката на Мария Методиева!

- Мария Методиева! – ахна Божана.
- Кой? Кажете бе, дявол ви взел!
- Пешо Магарето! – изписука Вера доволно.

Божана и Стойна взеха да се вълнуват гласно редом с другарките си. Ния и Катерина се погледнаха една друга и размениха някоя и друга прикрита усмивка. Тям светските клюки не вълнуваха ни най-малко. Когато бяха сами, двете девойки най-често лежаха по гръб и наблюдаваха облаците, придавайки на причудливите им форми имена.

- Това е дива коза. А това е ятаганът на злия бей, който замахва да отреже главата на нещастния християнин, който неволно удушил хрътката му в самозащита... А това е кенгуру! – би казала Катерина, а отговорът на сподръжницата ѝ би бил, изречен разбира се сдържано и премерено:
- Та ти дори не знаеш какво е кенгуру!

Ако не гледаха облаците, Катето би преразказвала на Ния с въодушевление историите, които брат ѝ Лазар бе прочел в някоя от неговите тежки, подвързани с кожа и обковани с желязо книги. Той ѝ разказваше за очилати магьосници, белязани от мълния; за злощаст човек, превърнал се една сутрин в хлебарка; за приключенци в мистични земи; за звездни воини с блестящи мечове. Най-много Катето обичаше историите, в които главен герой беше някоя жена, която досущ като нея мечтаеше сама да съгради житейския си път, камък по камък. Всичко това Катерина разказваше на Ния с безкраен възторг и дообрисуваше беглите картини, които бе добила от думите на брат си, със собствената си фантазия, и продължаваше историите. Всичко това Ния слушаше умислена и се бореше със себе си- от една страна съзнаваше, че тези светове не съществуват и би било крайно неразумно да ги изследва. Ала страстта на Катето я увличаше и я хващаше неподготвена, та понякога Ния неволно се озоваваше на прага на нечий замък в приказна гора, например. А до нея винаги беше Катерина, понякога в проста селска дреха, друг път затрупана под тежка рицарска броня, задържайки се едва-едва върху красив бял жребец и готова да срази всеки враг, изпречил се на пътя им.

- ... Не разбирам защо му казват Пешо Магарето, а не Пешо Мечката- та той е толкова силен и почти толкова едър! Същински мечок! – казваше Стойна.
- Верно си е, како. И аз какво ли не бих дала да ме държи в ръцете си един такъв мъж- планина!  
- Хихи, кой не би искал да мож да прокара пръсти по едрия мускул на силна мъжка ръка... – размечта се Стойна на глас.
- Аз не бих – прекъсна монолога ѝ Катето.
- Недей така бе, како, говориш тъй от инат само – рече Пенка.
- Верно е, мори – продължи внимателно Катето – като си се представя в обятията на некой мъж единствено ме е гнус от космите, които ще дращят кожата ми, и от вонята на мъжка пот. Друго си е – добави тя, смигайки по посока на Божана – благоуханието на моята звездица Божанка!

... Или сладостта на розовото масло, което Ния ползвуваше, помисли си Катето. То упойваше съзнанието ѝ и я пренасяше насред поле от красиви рози, обляно от лунна светлина посред нощ.

- Така разправят всички, Кате, докато се не омъжат – Стойниното лице зае изведнъж едно сериозно изражение, почти зряло – Майка казва, че най-голямата трудност пред жената далеч не са децата, или поддържането на домашното огнище. Най-голямата трудност, това е да заобичаш мъжа си, какъвто и да е той.

След това фаталистично изказване се възцари смутена тишина. Първа я наруши боязливо Божана:

- Какво според вас е любовта? Онази, за която слушаме в песните и приказките?
- Любовта, казват, е топло чувство, което се появава само след опредлен човек, и те оставя немощен и в нужда от неговото присъствие. И огън между краката! – отговори ѝ Катето.
- Мислите ли, че е възможно да се влюбиш в некой, дето да не може да те вземе за жена? – попита Пенка.
- Напълно възможно – отсече Катерина.
- Това не е ли грях? Да обичаш мъж, който не ти е съпруг? – ахна Вера.
- Грях? Никакъв грях не е- това чувство на обич се появява току-така, случайно, и ти не можеш избира кога и как ще те покоси – заяви Стояновата щерка твърдо – да се поддадеш на този копнеж е грях, но да го чувствуваш само...
- Аз пък не разбирам любовта така – обади се внезапно Ния – за мен тя е нещо свещено между мъж и жена, които са женени или ще бъдат оженени; тя се гради в съвместния им живот с постоянство. Жената трябва да е достатъчно смирена и търпелива, да предлага на мъжа си рамо. Той па трябва да е силен, да носи у къщата пари и да се радва на жена си и челядта си. След време двамата се усещат привързани един към друг и съдбата ги свързва- в любов.

Всички погледнаха Ния възхитени от тия мъдри нейни слова- всички без Катерина, която забоде поглед в земята. Мисълта за женитба я плашеше неистово. Не искаше да бъде прикована за нечий чужд дом, заробена да ражда деца в мъки, и да предлага сила на мъжа си, който би могъл да се окаже пияница и да бие нея и децата- или по-зле, да бъде прост човек, скучен, с когото да не можеш си кажеш две приказки. Мислите ѝ бързо я отведовха към Рафе Клинче, когото беше срещнала едва преди няколко дни, но вече ясно усещаше определен интерес към него. Той живееше свободен живот, отиваше накъдето го тегли душата му, работеше и с ръцете си създаваше нещо красиво, наслаждаваше се открито на насладите в живота- виното- и най-вече: не беше женен. Ако трябваше да посочи мъж, който не ѝ се струваше моментално противен, Катето би посочила него.

- За мен мъжът трябва освен силен да е и умен – каза с прикрита невинност Стойна.
- Знаеме те, Стойне, накъде биеш – отбеляза присмехулно Катерина – защо не вземеш Божаниния брат Андрея тогава?
- Мълчи ти, дяволице! Божанке, не се обиждай, моля ти се, но има нещо, което у него липсва, а го има в...
- Лазар! – изкикоти се Вера.

Божана плахо се усмихна:

- Съгласна съм всъщност с тебе, Стойне. Лазар е хем умен, хем красив, хем притежава мъжка сила, хем има още нещо в него, нещо сладко и велико...

И докато разговорът се завъртя около мустаките на Лазар и сресаните му коси, и това колко книги бил прочел, Ния не искаше да слуша повече как тия девойки говориха за него. Тя още от малка беше закърмена с идеята, че трябва да стане жена на Лазар. Когато попораснаха и двамата, леля ѝ ежедневно ѝ опяваше какъв хубавец бил Глаушевият втори син, колко добри думи се леели за него в училището, в общината дори. Да се омъжи за него би било за Ния равнозначно на това да сбъдне съдбата си, да се докаже пред света, че е постигнала това, което ѝ е било отредено. Освен това, Лазар беше желан ерган, и то не само от тяхната дружинка- в цела Преспа момите се оглеждаха и ослушваха за учения, добродушния Лазар! Той да избере нея би я отличило от другите и би им доказало коя е най-достойната сред момите в града. Но дали това бе любов, дори ако би била любов според Катерининото определение? Ако любовта бе топло чувство в гърдите, ако любовта бе нуждата от някого...

Докато размишляваше върху това, Катето я гледаше внимателно и се опитваше да разчете мислите ѝ. Веждите ѝ бяха събрани, около тъмните ѝ очи се виждаха бръчки. Катерина се загледа в лицето ѝ, като че ли да погълне с поглед и последния трепет на емоция по алените, въздебели и едва-едва издути устни. Тя често се замисляше как да оприличи Ния на плод, който тя иска да погълне лакомо, да обгърне с устни месестата му повърхност и да се напие със сладкия му сок. Веднаж тъмните ѝ, почти черни очи, напомняха на Катето на сливи, като тези, които растяха в градината им, растяха и в Нийината градина, и бяха по-сладки. Веднаж нейнта гръд беше опияняваща вишна, друг път беше девойката едра и вкусна праскова. Но най-вече

Ния беше като зряла калинка- и ти се иска да я сдъвчеш ведно с корите ѝ, та в горчивината им да усетиш още по-силно сладостта на обилния розов сок.

Но тази калинка висеше високо горе, на златен клон, като златната ябълка в приказката.

Слънцето вече залязваше и обагряше небесния свод в алено и златно. Другите моми побързаха да си тръгнат според заръката на домашните им. Катерина и Ния останаха под тая овошка, всяка потънала в мислите си. Катерина забеляза как червени и златни нишки се втъкаваха в тъмните коси на другата мома, и как като пламъци се разпростряха из цялото ѝ тяло. Катето усети в тоя момент пламъци и на друго място - в сърцето си.  

Като те гледам, мислеше си тя, прищева ми се воденска калинка- едра, зрела, разпукана... Тя си спомни за последния път, когато улисана от възхищението си по Ния протегна шия и я целуна по слепото око- кадифено меко в недоловимата сянка на гъстите ѝ бухнали коси. Тогава Ния се беше възпротивила, беше възроптала.

Но изведнъж Катерина видя как погледът на Ния се прояснява и когато вдигна глава, в очите ѝ пламтеше огън, който пламтеше по цялото ѝ лице, пламтеше и в косата ѝ, пламтеше в небето и пламтеше в сърцето на Катерина.

И тя почувствува, че иска да изгори в този огън и да тлее в него завинаги.

Като в унес протегна ръце и други малки ръце с дълги, заострени пръсти и розови ноктенца се протегнаха към нея. Катето без да мисли прилепи устните си до тези на Ния и дейстително вкуси по тях бленуваната зряла калинка. Топлината на огъня я галеше с пръстите на Ния и тя продължи да целува и да настоява. Ръцете ѝ се престрашиха да отидат там, където само отиват ръцете на младоженеца по тялото на невестата му- в косата на Ния, по мекото на корема ѝ, по нежната ѝ снага;  оставяха след себе си гореща следа и Ния се топеше в обятията ѝ.

Овошката- ябълково дърво ли бе или малинов храст- ги предпазваше от зли очи и дълго време остана единственият свидетел на тази буйна стихия между двете девойки.

***

Катерина не би и подозирала колко права бе с това да сравнява Ния със златната ябълка в приказката. Едва по-късно в живота си, след поредния тежък удар на живота по бурния ѝ дух, тя осъзна, че неслучайно забраненият плод е най-сладък.